вторник, 19 януари 2010 г.

Ислям

Ислямът (от арабски: الإسلام, подчинение [на Бог]) е монотеистична религия, една от Авраамическите религиозни системи. Със своите около 1,2 милиарда вярвящи ислямът е втората по разпространение религия след християнството. Мюсюлмани са огромното мнозинство от жителите на арабските страни от Близкия изток и Северна Африка, Турция, Иран, Централна Азия. Разпространен е също повсеместно в Европа, Индия и Северна Америка, където мюсюлманите обаче са малцинство сред други доминиращи религии. Големи и компактни мюсюлмански общности има в Китай (Синдзян-уйгурския автономен регион). Страната с най-голям брой мюсюлмани е Индонезия.

Последователите на исляма, наричащи се мюсюлмани, вярват, че Бог (Аллах) е разкрил волята си на Мохамед (от арабски Муха̀ммад; на турски: Мохамѐд) (570–632) и други пророци на исляма, като Адам, Авраам (Ибрахим), Мойсей (Муса) и Исус (Иса). Според мюсюлманите последната версия на Божественото откровение е разкрита в писмена форма в Корана - свещената книга на мюсюлманите, чийто автор не е Мохамед - той само е предал думите, продиктувани му от ангела Джебраил (Гавраил).

В българския разговорен език често, особено в исторически план, мюсюлманите се наричат „мохамедани“, като този термин се използва просто като синоним на мюсюлманин. Самите мюсюлмани намират обаче тази дума за неуместна, понякога дори за обидна, тъй като според тях учението на исляма не води началото си от Мохамед като създател на религията. В исляма се приема, че божествената религия, дадена на първия човек (Адам), е именно мюсюлманската религия (която в превод от арабски означава „мирната" религия) и че това е било и учението, дадено на Авраам, Мойсей и Иисус. Мохамед е последният от тази родствена верига на многобройни Божии пратеници и се счита за на най-великия от пророците, възвестили Бога.

Възникване и кратка история на исляма


Последният пратеник към всички хора е Мохамед. Той е роден през 570 г. след Хр. в семейство в Мека, в днешна Саудитска Арабия. Според ислямските предания през 610 година след Хр. започнало предаването на откровения от Аллах към Мохамед чрез архангел Джебраил (Гавраил), с чието разпространение Мохамед трябвало да се занимава до края на живота си или в продължение на 23 години. Той поема Пророчеството на четиридесет годишна възраст.(До този момент Мохамед е бил неграмотен и впоследствие много пъти изтъква, че той само цитира Божието Слово).

Подобно на мнозинството големи религиозни водачи, приживе Мухаммед е преследван от съвременниците си заради своите възгледи. Където и да идел бил отблъскван, замерян с камъни, преследван, за да бъде убит, но той продължавал да не се отказва от мисията си. През повечето време тялото му било обляно с кръв от камъните, хвърлени по него, но той без да каже и дума продължавал напред. При едно такова преследване Пророкът по чудотворен начин успява да напусне Мека и да достигне до град Медина. Това събитие е и терминът, от който започва ислямското летоброене – Хиджра (или „Егира“).

По време на управлението на халифа Абу Бакр откровенията на Мохамед са събрани в свещената за мюсюлманите книга Коран (араб. أَلْقُرآن‎‎ — Qur'ān). Започва масовото разпространение на Исляма, което достига своя разцвет при възникването на Арабския халифат, в чиито рамки учението на Пророка се разпространява от Испания до Западна Индия. През този период на основата на исляма бурно се развива науката и изкуството. Учени като Авицена и Авероес, поети като Омар Хаям и Фирдоуси, намират почва за развитие именно в религиозната среда на исляма.

През периода на колониализма ислямът започва да навлиза в период на упадък, а великата култура, създадена върху неговата основа, е изтласкана встрани. Едва от средата на 19 век и особено през 20 век ислямът застава на пътя на своето възраждане като религия и възстановява полагащото му се място като част от безспорното духовно наследство на човечеството.


Вътрешно разделение

Въпреки че в исляма не съществуват отделни изповедания с ясно очертана теоретична и институционална разлика, а основните общности носят имената или на своите първооснователи, или на племената, в които е възприет съответният религиозен култ, се налага разделянето на две основни общности – сунити и шиити, като всички други деления могат да бъдат отнесени към едната или другата група.

[редактиране] Сунити
Основна статия: Сунити
Сунити (от арабски أهل السنة - Ахл ас суна - „последователите на суна“) са най-многобройното вероизповедание в исляма и смятат себе си за носители на неговата автентична традиция. Основно, сунитите смятат, че на този етап връзката („откровението“) между Бога и човечеството се изчерпва с проповедта на Мохамед и текстовете на Корана, чиито предписания сунитите вярно следват.

Във външните форми за сунитите е характерно обрязването като знак за съпричастност към Божия закон. Според сунитите всеки човек може да познае пътя във вярата ако следва изискванията на традицията(суна) и примера на Мохамед.

Шиити
Основна статия: Шиити
Шиитите (от арабски شيعة علي - Шийат Али - "другарите на Али") също смятат себе си за потомци на автентичното предание, но възлизащо към зетя на пророка Мохамед - Али. За шиитите потомците на Али са носители на истинското предание и са по-достоверни от тълкуванията на сунитските теолози.

Някои шиитски общности практикуват обрязването. Най-многобройни са шиитите в Иран, Ирак и Азербайджан. Голяма шиитска общност населява и Ливан.[1] Шиитските общности в Турция и на Балканите са известни като алевии. Последователите на Али смятат, че обикновеният мюсюлманин не може да разбере исляма и се нуждае от водач, който може да бъде само от рода на Пророка.

Други
Съществуващите религиозни общности (секти), например уахабити, хиджрити и т.н.) наброяват стотици и в една или друга степен се отнасят към един от изброените клонове. По-особена група са т. нар. "суфии" (или суфити), които са всъщност мистици, които подобно на аскетите от другите религиозни школи търсят центъра на познанието не във външното откровение, а във вътрешното преживяване.

Друго направление в Исляма са хариджитите. Те са се отделили от главните направления заради вярването си, че е допустимо неподчинението(ключовият елемент тук е въоръжената борба) на халифа ако последният не се придържа към Шариа. Останалите сунитски течения се придържат към принципа за подчинение на халифа, дори ако той не е на висотата на своето положение. Отцепването им става в края на 7 век по време на управлението на четвъртия халиф Али. В днешно време се практикува само едно от разклоненията на хариджизма - ибадизмът, който е основното вероизповедание в Оман, но е разпространен също в Източна и Северна Африка. В Саудитска Арабия се изповядва една от най-крайните и радикални ислямски секти - уахабизмът.

Религиозна концепция

В специализираната литература често се пише, че ислямът взаимства религиозните си възгледи от съществуващите преди това юдаизъм и християнство. Това е коректно твърдение, но дотолкова, доколкото не се изпуска предвид фактът, че ислямът създава своя собствена концепция, която макар да има терминологична и историческа връзка с юдаизма и християнството, е напълно оригинална.Така например ислямът категорично отхвърля идеята за човека като божий образ и подобие

Космогония и антропогония

Учението на исляма е твърде сходно с това, на останалите монотеистични религии. По-особена е ролята на Корана, който се възприема не като творение, а като слово на Бога. Писменият Коран е само отражение на Небесния, който съдържа истината в нейната неизчерпателност.


Етика и религиозна практика
Всеки мюсюлманин има пет основни религиозни задължения.

Да изповядва истинската вяра, която се състои във вероизповедната формула Шахада: Свидетелстване, че няма друг бог освен Аллах и че Мухаммед е пратеник на Аллах.
Молитвата - Намаз, която се извършва пет пъти дневно.
Постът - Саум в свещения за мюсюлманите месец Рамазан.
Даването на милостиня - Зекят и изобщо извършването на добри дела.
Поклоничеството - Хадж в свещения град Мека.
Извън тези предписания мюсюлманинът е призван да бъде търпелив, разбиращ и внимателен спрямо своите единоверци, а и спрямо останалите хора. По-особените традиции, възприети в някои мюсюлмански общества, особено в отношенията в семейството и между половете, се коренят не толкова в религията, колкото в националните традиции на тези общества.

Тези религиозни задължения са съответни на шестте основи на вярата, които всеки мюсюлманин трябва да приема. Те са следните:

Първа основа: Вяра в Аллах

Втора основа: Вяра в меляйкетата (ангелите)

Трета основа: Вяра в книгите (писанията)

Четвърта основа: Вяра в пратениците

Пета основа: Вяра в Съдния ден

Шеста основа: Вяра в съдбата

Шериат


Шериатът ( на арабски شريعة‎‎ - правилен път) е съвкупността от предписания, стоящи в основата на религиозния, моралния и обществения живот на мюсюлманите. В повечето страни, където ислямът е доминираща религия, шериатът стои в една или друга степен в основата на държавното законодателство.

Джихад
Джихадът, ( на арабски جهاد‎‎ - усилие) е задължение за всеки вярващ мюсюлманин. В ранните години на исляма се възприема буквално - като война срещу неверниците. Но още преди 9 век, т.е. преди религиозните войни, свързани с кръстоносните походи Голямото медресе (в Кайро) препоръчва (становището е именно препоръчително, а не задължително) „свещена война, която вярващият води вътре в себе си“, и вторият джихад е в буквалния смисъл да се води война, но не и война, която се описва сега, че Мюсюлманите убиват невинни хора, а има строго определени граници и в тях със сигурност не влиза убиването на невинни жени и деца, което напротив е забранено. Според по-широкото схващане за джихад, свещената борба включва защитаване на честа, на имуществото, на родината, както и борбата с корупцията, подтисничеството и невежеството. В същност Големия Джихад е борбата с вътрешното ти "аз", с душата, която често е в ръцете на шейтана (дявола) и от голямо значение за човек е да не позволява дявола да го води.


Изкуство
Ислямът забранява изобразяването на хора и животни, смятайки това за идолопоклоничество. Затова и в култовото изкуство живописта и скулптурата имат предимно декоративен характер. Извън религиозния култ, но в пряка връзка с религията, на базата на исляма се развиват по уникален път литературата, архитектурата и художествените занаяти. Под термина „ислямско изкуство” в изкуствознанието се разбира изкуството на мюсюлманските народи.

Поради тази забрана творците, работили на базата на тази доктрина, са твърде пестеливи откъм буквализъм, но за сметка на това са изчерпателни в детайлите и орнаментиката. Именно във връзка с тяхното изкуство възниква терминът "арабеска", станал нарицателен тъкмо за подробна разработка на орнаменталния детайл.

Особено отчетлив е този стил в архитектурата и живописната миниатюра, като и в двата случая оказва силно влияние върху западното изкуство, което от своя страна го интерпретира през своята гледна точка.

Изключителен пример в това отношение са килимите, наричани у нас "персийски" - възникнали като украса към култовите здания. Даже и при по-късната си употреба те продължават да носят оригиналната символика на тази религиозна концепция.

Разпространение на исляма
Скоро след появата на исляма, през 7-8 век, в резултат от арабските завоевания се образува Арабският халифат - теократична империя, простираща се от Испания през Северна Африка до западните части на Индия. Именно Арабският халифат става основната движеща сила за разпространението на исляма. Тъй като религиозните ценности, проповядвани от религията, намират отражение в управлението на халифата (отмяна на голяма част от данъците за мюсюлманите, забраната за лихварство), на места ислямът е възприеман доброволно. Богатата религиозно-философска култура и литература също допринасят за разпространението на ислямското влияние, но това остава в по-тесни среди и не се приема еднозначно.

С времето ислямът започва да изпраща своите мисионери в различни точки на стария свят. Така се стига до ислямизирането на Централна Азия, Индонезия, стари държави като Волжка България и т.н.

На европейския континент ислямът се разпространява главно след експанзията на Османската империя през 14-15 век. По същото време империята на Великите Моголи утвърждава ислямското присъствие в Индия и Пакистан.

В днешно време разпространението е преди всичко свързано с миграцията.

Ислямът в България и на Балканите

История на появата
Ислямът се появява на Балканите включително на територията на днешна България още през 7 век, когато след първите византийско-арабски войни много пленници са заселени на полуострова. Така или иначе, ислямът остава изолиран, неговите последователи, преселени на Балканите, са асимилирани от местното население и възприемат местната култура, религия и обичаи. Едва с нашествието на селджукските турци ислямът получава широко разпространение. През 14-15 век той често е бил приеман доброволно поради облекчената данъчна система, която предлага османската система. Представители на старите балкански аристократични фамилии са сред първите, възприели исляма.

Особено значение за бъдещето на Балканите има приемането на исляма от албанците през 16-17 век. Третирани през предишните векове от своите могъщи съседи - българи, сърби, гърци като второстепенен народ, те получават не само пълни права, но и господство над съседните народи, което открива пътя им за културна и етническа експанзия. Същото се отнася и за босненците, които преди да приемат исляма били предимно богомили.

Съвременно състояние


Според справочника на ЦРУ днес в Албания мюсюлманите представляват 70 на сто от населението, в Босна са 40 на сто, в Македония - 33,3 на сто, в България има 12,2% мюсюлмани, в Сърбия - 3,2%, в Гърция - 1,3%, в Румъния - 0,9%. Данни за Черна гора не са представени. Въпреки и независимо от процентното отношение, в различните страни междурелигиозните отношения се възприемат по-различен начин, най-вече във връзка с официалната държавна политика. Така например между българските граждани, независимо от произхода им, и въпреки историческата обремененост (Османско иго, възродителен процес), съществува дух на търпимост и взаимопомощ. За актуалното положение в т.нар. "Западни Балкани", където нетърпимостта между различните изповедания, свързана най-вече във войните в бивша Югославия, все още не е затихнала. Балканите обаче са в процес на стабилизация и тенденцията за изглаждане на мирното съжителство дори в конфликтните региони е трайна.

Проникване на исляма на запад

От 7 век до средата на 20 век
От средата на 20 век до наши дни
След разпадането на колониалната система в началото на втората половина на 20 век, започва масова емиграция на граждани от ислямските страни към държавите от Западна Европа и Северна Америка. Там имигрантите образуват свои устойчиви религиозни общности. По официални данни в САЩ мюсюлманите са около 9 милиона души, а в днешния ЕС (без новоприетите страни-членки) - около 15 милиона. В тези страни често мюсюлманите не могат да се пригодят към някои ограничителни правила на местното секуларно общество. Във Франция, например, забраната да бъдат носени религиозни символи от учениците, доведе до масови протести и стачки. Пак там, убийството на двама гангстери (формално изповядващи исляма), доведе до дълги масови безредици именно на религиозна почва.

Официално по законодателството на страните - гостоприемници, мюсюлманите се ползват с всички граждански права, ако са граждани, или с частично ограничени права, ако са имигранти или бегълци. Именно либерализмът на западните светски общества обаче влиза в известен противоречие с някои традиционни ислямски ценности, което често става повод за сблъсъци.

Ислямът и "борбата срещу тероризма"
След атентатите от 11 септември 2001 в САЩ, както и след подобни изстъпления, в името на религията, в масовото съзнание понятието терор беше пренесено върху последователите на исляма. В Северна Америка бяхя нанесени нееднократни погроми върху мюсюлмани и техни култови обекти. Това накара предстоятелите на мюсюлманските общности в тези страни да излязат с официални становища, с които се определят като противници на терора. В нарочно послание папа Йоан Павел II отрече връзката между терора и идеологията на исляма; подобни документи издадоха и повечето православни патриарси. Великото медресе в Кайро също излезе с подобен документ. Появяват се тълкувания на това, какво е "фатва".

Общото положение при всички тези случаи е, че Ислямът сам по себе си е мирна религия и като такава не може да стои зад постъпките на някои свои радикални последователи, даже когато те се аргументират именно с нея.

В днешно време напрегнатото отношение между мюсюлманите и друговерците въпреки всичко продължава да съществува.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Последователи